сп. "Читалище", год. CXXVI, 1996, бр. 7-8, с. 6-7
Николай Х. Чернев

Така започва най-българското Свято Евангелие. Специалистите, разбира се, едва ли биха простили това обобщение. Защото са добре запознати с официалните преводи - и Сапуновия, и Неофитовия, и останалите. Защото, може би, нямат нищо против пороя от славянски примеси на единия и твърде авторската граматика на другия. Но ние мислим различно.

Защото, освен живия народен език на поп Ненчовото Евангелие, има и нещо друго - нещо важно, чиято двехилядолетна история е част от историята на нашата вина: още преди да бъдат написани Евангелията, римляните превзели Йерусалим, разрушили Храма и забранили онези богослужения, на които евреите произнасяли на своя роден език името на Единия Бог. И това име било забравено завинаги. Затова когато поп Ненчо пишел в Предисловието към своя превод "... че мнозина от Священниците желаят да четат на божественната Литургия Священното Евангелие пред народа по матерния ни Български язик, за да може да разбере секи Евангелието, което ся чете на Божественната Литургия, и понеже нямаме редовно Евангелие на Българский язик и повечето от нашите Священници незнаят Славянския язик..." - и той, като толкова други, искал да освободи душата си от бремето на тази вина. Защото през робското турско време свещениците четяли Евангелието пред народа на български език, а през българско време народът робски търпи богослужение на черковно-славянски - онзи език, който всерусийският патриарх Никон разпоредил да се ползва при литургиите, а ставропигиален храм в земята, дала азбука и книжнина на стотици милиони, носи името не на Първоучителите, а на руски цар, прославен с разбиването на шведите край Нева. Защото през турско време свещеник Ненчо Несторов напечатал своето Българско Евангелие в турска печатница, а в българско време някой ни праща в печатницата на вестник "Зорница" . Какво ни ползва, ако печатницата е същата - днес товарът тежи както никога. Защото евангелизаторските легиони са сред нас и настъпва часът да признаем вината си...

Но това не е само по нас и затова нека се върнем при най- българското. Специалистите се схождат: формат, подвързия, печат, илюстрация на Евангелието - подробно описани от Здравко Сребров - са изпълнени с изключително високо майсторство. Паметта неволно извиква спомените на лорд Кързън. При вида на Лондонското Евангелие начетеният колекционер на ръкописи едва не се строполил на земята. Защото знаел - такова съвършенство в книгата не било достигано и от най-високо развитите средиземноморски народи. Най-българско, защото и в дребното, великото дело на един тъй скромен човек носи печата на онова, заради което преди много векове готският историк Енодий нарекъл българите "един от най- достойните народи на земята". Свещеник Ненчо Несторов не искал другите свещеници да четат Българското Евангелие пред народа в малък формат, с обикновен шрифт и оформяване. Защото народът има очи и за дребното.

В изданието, с което разполагаме, притежание на г-н Иван Деев - потомък на поп Ненчо, не ни се удаде да открием черковно- славянския оригинал. Вероятно такъв не е посочен, защото не е само един или защото още е жив споменът за първото издание на Сапуновия превод от 1828 година и реакцията на цариградския патриарх Агатангел, който го нарекъл "превод на съвсем долно и вулгарно наречие". Но нима, когато отворим дума за "варварски наречия", не си спомняме крилатата фраза, че "на латински може да се изрази всичко". И ако продължим мисълта си през католическите богослужения, вероятно бихме достигнали "извода", че изящността на старогръцката словесност е много по-пригодна за предаване на Божието Слово. Тогава навярно ще се запитаме какво е искал да каже Платоновият Сократ в самия край на "Федър". Или ще се обърнем към началото на XVI книга от Херметическия корпус. Едва ли обаче има нужда да стигаме чак дотам - диалектът "койне" далеч не е тъй изящен, а с последните си слова Иисус се обръща от кръста към своя Отец съвсем не на езика, на който е написан Новият Завет.

Ето защо с поп Ненчовия превод първото "Редовно Българско Евангелие" става още по-българско - във времето, когато православните гръцки владици горели българските книги в самите дворове на църквите, то помогнало на не един българин да почувства на истинския си език, в себе си, силата на своя Бог. И въпреки суровата епоха, някой рано или късно ще спре погледа си върху разкошната подвързия на Българското Евангелие. Окото ще започне горе отляво, от лика на Матей и чертаейки кръст оттам, ще обходи евангелистите по Новозаветния ред. И до всеки евангелист ще забележи по едно от четирите лица на херувимите, владетели на Небето - човек, бик, лъв и орел. Защото винаги, когато изгубят пътя, хората поглеждат към небето. А там срещу Водолея извечно стои лицето на човек, срещу Телеца - тялото на бик, срещу Лъва - лапите на лъв, а срещу Скорпиона - крилете на неговия халдейски първообраз - орела. Защото освен в херувимите от Изхода и точно вписаната в подвързията еклиптика, този образ е запечатан и в "Теогонията" на Хезиод, и във вавилонските карибу, дори още в Сфинкса, който към средата на второто хилядолетие преди Христа вече съществува от незапомнени времена. А това означава, че зад иначе интересния епизод, в който поп Ненчо, знаейки че е невъзможно да получи позволение от гръцката патриаршия, се явява лично пред султана и измолва необходимото разрешение, се крие нещо много по-дълбоко от любопитно църковно-политическо заиграване. Защото това, от което се страхуват най-много политиците и църквите, е факт - културите са тъй тясно свързани една с друга, че тяхната отделеност не стои по-горе от най- обикновения и разбираем материален интерес.

Поп Ненчо умира повече от десетилетие след Априлското въстание в севлиевския край. Ако се запитаме какво е мястото в него на скромния човек, който в предисловието към своя превод на Евангелието написал: "... и повдигнат от голяма ревност започнах една такава голяма работа" - изворите почти пресъхват. Но и без тях всичко е ясно. На 16 юни 1874 г. той бил избран в Първия смесен казалийски съвет, председателствуван от поп Марин Софрониев. Властта не ще да му е харесала, защото няколко месеца след това той вече не присъства в новоизбрания казалийски съвет и това е разбираемо - запазени са спомени на очевидци, според които официалните власти в лицето на поп Марин, мюфтията, заптиета и други, в навечерието на въстанието, претърсвали къщите за оръжия и други компрометиращи неща. В архивите на Севлиевския градски исторически музей са запазени и спомени за Григор Попненчев Несторов, който по това време се върнал от Румъния окъсан, но успял да купи оръжие. Името на поп Ненчо се появява и по-късно в комисиите за гласуване помощи на пострадалите от зверствата при потушаването на въстанието .

И накрая, едно уточнение - Евангелието на свещеник Ненчо Несторов излиза не през 1864 година , както някои твърдят, (поради това че 1865 г. била включена в пасхалните таблици на Глизоний). Във вестник "Дунав" от 21 юли 1865 г. пише: "Святото Евангелие, преведено от славенски на български от Поп Ненчо, Севлиовец, зафана да ся печяти в книговезницата на Дунавският Вилает със черковни едри слова." - т.е. далеч след Пасхата за 1865 г. книгата едва влиза в печатницата и все още търси спомоществуватели. Вестник "Дунав" се печата на същото място и фактът, че година 1865 е включена, говори не толкова, че тя не е настъпила, колкото, че след Великден има още много месеци с подвижни празници, т. е. по чисто литургични съображения. Не са много книгите, които започват да служат на народа си преди още да постъпят в печатницата - още по-малко са Евангелията. Но за нас това не е съвсем неочаквано.

Защото свещеник Ненчо Несторов превел "от Славянския на чисто Български език" най-българското Свято Евангелие.

Май 1996

---------------------------------------------------------------------------

Библиография: Енциклопедия "Българска възрожденска интелигенция", С., Изд. "Петър Берон", 1988, с. 462-463.
Стоянов, Маньо. Енциклопедия "Българска възрожденска книжнина", С., 1957, т. 1, 5636-5638; т. 2, 9517.
Погорелов, В. Опис на старите печатни български книги <1802- 1877>, С., 1923, с. 459-461.
В-к "Дунав", г. I, 21 и г. II, 78.
В-к "Македония, г. I, 53, м.л., с.12 от 12 авг. 1867 и г. II, 23, с. 3 от 4 май 1868 г.
НБКМ - Български исторически архив, II В 8401, II В 8402.
Вълчанов, Х. П. Архив, инв. No 490 II-26 при Гр. ист. музей - Севлиево, арх. п. VI, с. 18.
Стоянов, М. и др. Севлиево в българската възрожденска книжнина. - В: Севлиево и Севлиевският край, т. I, С., 1967, с. 64, 126-127, 282; т. II, 34, 279-282, 299 (НБКМ 298794) Вълчанов, Х. Севлиево 1842-1942, С., 1942: ч. I, с. 89-110; ч. II, с. 8, 82- 89, 173, 216-217, 297, с. III-VI (НБКМ 26899)
Йонков, Хр. М., Н. П. Ковачев, Й. К. Панов. Севлиево и севлиевският край през Възраждането, Изд. на ОФ, С., 1986, с. 93-94, 108, 157, 164, 177, 312, 364. (НБКМ 534489)
Пимен, неврокопски митрополит. За Библията, С., 1988. Синод. издателство, с. 208.

Свещеник Ненчо Несторов Поп Ненчо, когото митрополит Йосиф нарича "истински светилник всред тъмнината на робството", се родил в Севлиево на 12 ноември 1824 година в семейството на Нестор Кутелов. Завършил с успех килийното училище при църквата "Св. Пр. Илия" през 1833 г., след което се записва в светското училище на хаджи Стоян, където се сближава с учителя си Петко Р. Славейков. След това Славейков преподава в Ловеч и го препоръчва за даскал в с. Вълчи трън, Ловешко, в което поп Ненчо учителствува от октомври 1848 г. На 13 юли 1852 г. е ръкоположен за свещеник в с. Българени, Свищовско, а от 6 август 1857 г. е свещеник в църквата "Св. Пр. Илия" в родния си град. В началото на 60-те години подписва петиция до султана за освобождаване на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, заточени през 1861 г. по настояване на Патриаршията. През 1864 г. те са освободени и поп Ненчо, с вече готов превод, се явява на прием при султана, който го поканил на обяд и му подарил за спомен свой портрет, като разрешил отпечатването. Поп Ненчо издейства и ферман за поставяне на камбана в църквата "Св. Пр. Илия", където е свещеник. Така отпечатаното Евангелие е разпространявано из България от самия поп Ненчо, а по-малкият му брат Иван Кутелов му помага. След смъртта на поп Марин Софрониев е назначен за архиерейски наместник от Васил Друмев, тогава владика на търновската епархия. Дружбата им е свързана и с друг интересен факт - поп Ненчо Несторов е основател на печатарството в Севлиево. С благословията на В. Друмев той закупува през 1887 г. от Виена първата севлиевска печатница. Две години след това тя е купена от Петю Мутафов и през 1892 г. там започва печатането на първото севлиевско списание - "Социал-демократ". На вид поп Ненчо бил нисък, със сини очи, благ характер и сладка усмивка, имал хубав глас. Оставил три дъщери, едната от които (Иванка Ив. Златева) запазила подарените му портрети на султана и султанката. Върху надгробната му плоча е написано: Протоерей, Ненчо Несторов, роден на 1824 септ. 12, почин. на 1890 дек. 16. Ръкоположен на 1852 г. юли 13, прев. от слав. на българ. евангелие в Севл. 1857. Погребан е в двора на старата църква "Св. Пр. Илия" в Севлиево.

Статията е публикувана в сп. "Читалище", год. CXXVI, 1996, бр. 7-8, с. 6-7 (ISSN 0324-0746). Регистрирана в Българска национална библиография, двуседмичен бюлетин, серия 5, 23/1996, с. 133 (ISSN 0324-0398).