1. За непосветените е резонно да посоча, че “Ханибал” е третият от поредицата романи на Томас Харис за легендарния д-р Ханибал Лектър (чийто истински прототип Гари Майкъл Хайдник умря през 1999 г. на 55 г.), включваща още “Червеният дракон” (1981) и “Мълчанието на агнетата” (1988). Всичките са екранизирани, тъй като книгите на Харис са не само предизвикателни, но и много пластични. Продуцентът на първата адаптация и на настоящата екранизация на Ридли Скот.
2. Романите на Харис са високо ценени в САЩ и по света. Стивън Кинг например смята, че “Червеният дракон” е най-добрият американски роман за широка публика след “Кръстникът”, докато “Ханибал” (1999) “е още по-добър в сравнение с “Мълчанието на агнетата”.
Причината за тази рядко срещана респектираща престижност се дължи не само на тяхната четивност, но и защото са кърваво-смразяващи подземни саги за американските нрави и психоотклонения. За редовия читател “Мълчанието на агнетата” и “Ханибал” изпълняват и определена познавателно-терапевтична функция, визираща и дисектираща фобиите на комплексирания модерен янки.
3. Ридли Скот е поел огромен риск с проекта “Ханибал”, знаейки много добре, че всеки ще го сравнява с шедьовъра на Джонатан Деми от 1991 г., който като стойност и ниво на успешна екранизация е сравним с “Кръстникът” на Копола. Не са за пренебрегване и свръхочакванията на милиони зрители по света, тръпнещи не само за поредния мегаселър, но и за качествено зрелище от най-висока проба.
Отчитайки тези фактори и окрилен от огромния успех на “Гладиатор” (сниман паралелно с “Ханибал”), Скот си осигурява подобаващо финансиране от дино и Марта Де Лаурентис, добър и атрактивен сценарий (с едно голямо НО) от Стивън Зейлиън и Дейвид Мемет, стилна барокова визия на Джон Матисън и влудяваща музика на магьосника Ханс Цимър.
Той дори е преодолял стряскащата липса на Джоди Фостър, алтер егото на Кларис Стърлинг, с изключително удачния избор на Джулиан Мур, отлична, но подценявана актриса, поднасяща ни интерпретация, достойна за “Оскар”. Привлякъл е за каузата и Антъни Хопкинс, без когото не би имала смисъл екранизацията на “Ханибал”. Ако и натежал, с угаснал поглед и с рутина, по отчетлива от допустимото, Хопкинс отново извайва образа на магнетичния злодей Ханибал Лектър, при това така непринудено и неподражаемо, че редизвиква искрени и спонтанни реакции в залите. В звездната група се мяркат с поддържащи роли и още няколко знаменитости, приели с присъствието си да предадат артистичен блясък на режисьорското начинание. Отбелязвам особено модификациите при неузнаваемия и все така безапелационно въздействащ Гари Олдман като Мейсън Върджър.
4. Ако след всички тези похвали в съзнанието ми остава и чувствителна доза неудовлетвореност, тя е свързана преди всичко с принципа на екранизацията, застъпен от Зейлиън и Мемет. Независимо, че са сред най-уважаваните сценаристи на холивуд, а може би именно поради това, Д. Мемет и Ст. Зейлиън допускат немислими волности при филмовото претворяване на “Ханибал” (който определено не е толкова силен при персонажите и философската дълбочина на повествованието в съпоставка с “Мълчанието на агнетата”, разчитайки най-вече на външни зрелищни ефекти и внушителна спектакуларност – убийството на Паци, “дегустацията” на мозъка на Крендлър и др.) – свързани основно с елиминиране на линията Марго Върджър – Барни – необходим контрапункт на личната драма на Мейсън и осолено с финала, изменен неузнаваемо и по същество нескопосано дописан на места.
Сигурен съм че е реализиран в този си вид, за да се пребори с цензурата.
Истината е, че “Ханибал” с натуралистично поднесените сцени на насилие и жестокост прекрачва в нови граници на разрешеното, недопустими допреди 10 години. Цената на гарантирания показ за широката публика обаче е прекалено висока. Вместо елегантно-ироничния финал от литературния първоизточник, в който Кларис и Лектър са щастлива двойка, посещаваща опера в Бразилия (в духа на податките от “Мълчанието на агнетата” и преобръщайки и таксономирайки традиционните нравствени ценностни ориентири в обществото от бунтарката-аутсайдерка в системата на ФБР и свръхинтелигентния лекар, убиващ, за да чисти социума от паразити, егоисти и дегенерати), сме свидетели на измъчен екшън-завършек, в който Лектър си отсича част от ръката със сатър, за да не попадне в ръцете на агентите, след което гощава седящото до него в самолета дете с мозъка на пол Крендлър. Освен, че е смешен и неубедителен, той е и безвкусен като експозиция, включително и с непохватния си намек за очакваното неизбежно продължение.
5. След всичко написано дотук се питам не съм ли прекалено критичен към един перфектно направен продукт за масова забава, прибрал само за първите две седмици от премиерата си в САЩ близо 113 млн. Долара? Абстрахирайки се от неизбежния естетически синдром, съм длъжен да отбележа, че посочените гафове са фрапиращи за творба на Ридли Скот.
Оказва се, че в случая е важно умението да се поднесат по най-добрия възможен начин посланията от романа на Харис. Вероятно и затова драматургията за римейка на “Червеният дракон” с режисьор Брет Ратнър ще бъде дело на Тед Тали (“Мълчанието на агнетата”)...
