Образът на лудия в българската проза

За нормата и антинормата в човешкото поведение, за нарушаването на нормата и за понасянето на последствията от това нарушаване, е писано много – от лекари психиатри, от психолози, от философи, писатели и социолози... Литературните историци се занимават с тези проблеми най-често, когато става дума за героите от литературата на романтизма и диаболизма. За разлика от българските писатели, европейските и особено полските романтици търсят безумието в героичното поведение на революционерите, в красивите жестове на бунтуващата се неразумна личност, дори в личните си съдби. Полските романтици ни убеждават, че Бог праща безумието на човека като ново познание, а ярката индивидуалност неизбежно пренебрегва нормата и дръзко прекрачва извън нея. За тях лудостта на смелите, които всеотдайно служат на Бога и Родината е висш израз на благородство и на красиво безумие.

Полският романтик Адам Мицкевич пише срещу безумието на разума и на науката, които подтискат личностната емоционалност. Той възстава срещу цивилизацията и философията на практицизма и дори срещу критическия интелект, дефиниран като напълно безпомощен да промени света. Мицкевич се възхищава от подвига на безумците, готови да умрат за Свободата и за благото на Родината и е убеден, че само те са в състояние да променят света, да създадат по-човечна действителност и да тласнат напред духовността на човечеството. Полският романтик се позовава на Христос, който признава истината на всеки човек – и тази на уродливия, и тази на безумеца. За Мицкевич саможертвата и лудостта на храбрите е най-висша проява на хуманизъм и християнтсво. В мистичните му бълнувания прозира култът към чувствата и предчувствията, към революционизма и към болезнените реакции на страдащите болни души.

От гледна точка на полския романтизъм в българската литература богоизбрани безумци са героите на Априлското въстание в произведенията на Иван Вазов “Епопея на забравените” и “Под игото”.

На границата между 19 и 20 век краковските представители на Млада Полша, начело със Станислав Пшибишевски, се връщат към романтичното разбиране за нормалното и безумното в поведението на личността. На Пшибишевски принадлежи фразата “Нормата е глупост, а дегенерацията е гений”. В началото на 20-ти век подобно връщане към традициите на романтизма по отношение на категорията “лудост”, в цяла Европа е силно повлияно от Дарвиновата теория за биологичната еволюция. Дарвинизмът от края на 19 век безспорно въздейства върху модерната европейска мисъл и особено върху модернизма в началото на 20-тия век когато Пшибишевски пише за ембриологията, за биологичното развитие и заусъвършенстването на човешкия дух. Той, дори когато говори за метафизични явления, мисли в категориите на биологичната еволюция. Дарвиновото учение присъства и в разсъжденията на Едгар Алън По, който споделя възгледа на европейските модернисти, че еволюцията на човешката психика води до полудяване и че лудостта е по-висше състояние на освободения човек.

Биологичната еволюция като нова теория е интересувала и българските писатели – особено тези от 20-те години, чиито герои живеят в ужаса на следвоенните години и са създадени под силното влияние на европейските диаболици: Едгар По, Густав Майринг, Станислав Пшибишевски... Българските белетристи обясняват нарушението на нормата и признават за единствена норма самата биологична еволюция. За тях безумието е тежко душевно заболяване и нарушаване на здравия умисъл, което прави индивида непълноценен в личния и в обществения живот. Трезвомислещият наш писател не може да погледне с респект на лудия, като на носител на по-съвършени духовни и емоционални качества. Дори писателите ни диаболици след Първата световна война не гледат на лудия герой като на по-съвършен човешки екземпляр.

Своеобразен вариант на експресионизма, нашият диаболизъм се оформя като мода под влияние на световната литература на ужасите. Диаболичната традиция от ония следвоенни години възкръсва и в днешаната ни литература в разказите на писатели като Виктор Пасков (“Неволни убийства”) и Алек Попов (“Мръсни сънища”).

Принципите на диаболизма изискват нелогичен художествен свят, в който законите на нормалното поведение са катастрофално нарушени. Психически болният става  основен персонаж в разказите на Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев... Душевното заболяване на героите им най-често настъпва след преживяни конкретни ужаси по време на войната или в условията на светкавично развиващата се техническа цивилизация и винаги се проявява в патологично силни физически и нравствени терзания, които околните (нормалните) не разбират и не им съчувстват.

Онова, което отличава българския диаболизъм от европейския, е отсъствието на самоцелния ужас и на самоцелно плашещия сюжет. Вместо заплетени криминални интриги, българските диаболици обясняват психическите отклонения на героите, изобразявайки конкретните особености на заболяването им вместо страшни свръхестествени явления. Чужда им е и религиозната мистика. Те се опитват да бъдат и психолози и идеолози на лудостта. Внушават и отвращение и страх от престъпления и садизъм, заплашват с бездушието на техническата цивилизация (разказите на Светослав Минков). Например появата на призраци, която много често се използва от чуждите писатели на ужаса, в произведенията на българските диаболици е или да иронизира, или отречена като възможност в живота на нормалните хора, или пък е резултат на болезнени халюцинации. Основните герои на чуждите диаболични произведения: вампирите, изобщо отсъстват в българската диаболична проза.

Психопатологичните прояви на героите в тази литература у нас се превръщат в художествена фикция с подчертано дистанцирано наблюдение от страна на авторите, които категорично отхвърлят свръхестествените и мистични тълкувания на страшните явления (разказът на Светослав Минков “Къщата при последния фенер”) и демонстрират своята дистанцирана позиция от нелепите суеверия. За тях лудостта изобщо не е духовна категория. И не само за диаболиците, а за всички български белетристи, с изключение на романтика Йовков (героите му Люцкан и Серафим) и модерниста Павел Вежинов (героинята му Доротея от повестта “Бариерата”), безумецът е непълноценен човек като Мунчо от “Под игото”, който в най-добрия случай събужда съчувствие и съжаление у нормалните (трезвомислещите) персонажи.

Диаболичната урбанистична естетика в националния ни художествен прогрес изисква описания на невротични преживявания на лудите герои, свързани с възпроизвеждането на външната атмосфера на обществен хаос и всеобщо безверие, на ужас и страдание, на парализиращ страх от бъдещето – атмосфера, характерна за следвоенното градско ежедневие в България през 20-те години и в трудните условия на съвременния преход от тоталитаризъм към демокрация. Много често в повествованието на тогавашните и на днешните диаболици се стига до абсолютизиране на външния детайл, на видимите контури на мрачната и подтискащо замърсена градска среда (изпочупени релси, дупки в асфалта, вонящи боклуци и търкалящи се човешки глави...). Гладът, инфлацията, народните бунтове в страната след първата световна война и в днешната духовна и икономическа криза неизбежно провокират експресионистично-диаболичното изкуство към хиперболизация на болезнените емоции и страшни видения, съпровождащи психическите заболявания.

Героите-психопати в българската литература най-често живеят в света на ужасите и кошмарите и носят в себе си влудяващ страх от заобикалящия ги външен декор. Садистични престъпления те извършват винаги в състояние на пълно мозъчно затъмнение и чувствено екзалтиране извън нормата. За да докажат, че човешката психика, като продукт на биологичната еволюция, цялостно дерайлира при конкретна изключително страшна или непоносимо тежка житейска катастрофа. Лудият герой обикновено е ностител на тройна сюжетна натовареност: на психически болен, на престъпник и на пионка в криминално-диаболичен разказ (в “Един гост” на Владимир Полянов, където обезумелият от ревност герой става убиец-садист). В героите на Вл. Полянов ной-често живеят две противоположни и взаимоизключващи се индивидуалности: на психически болен престъпник и на нормален и благороден човек. Нормалният надвива лудия си двойник при нормални условия на живот и от срам и угризения на съвестта се самоубива.

В страшните разкази на Светослав Минков (книгите “Синята хризантема”, 1922, “Часовникът”, 1924, и “Огнената птица”, 1928 г.) е сътворена колоритно познатата ни атмосфера на урбанистични кошмари, причинени от грубото нарушение на правилата на здравия разум. Авторът е винаги язвителен към своите безумци; иронизира или категорично порицава и отрича бездушието и жестокостта на техническата цивилизация и на обществената апатичност към трагичната съдба на умопомрачените персонажи.

 Характерни за българските белетристи са художоствените интерпретации на лудостта у Георги Райчев (книгата “Разкази”, 1923 г.). Патологичните прояви на неговите герои са обект на психиатрично изследване. Авторът като лекар-психиатър търси точната диагноза на душевното заболяване. За разлика от своя велик учител Достоевски и от останалите си учители – модерните след войната европейски диаболици, Райчев никога не се идентифицира и не се вживява в преживяванията на своите психопати, а силно се дистанцира от тях, от болестта им и от цялата ненормална атмосфера на свръхизтънчена чувствителност и интелектуалност. Характерната за Достоевски екзалтация, с която са пресъздадени действията на различните психопати, истерици, еротомани, епилептици... отсъства от повествованието на българския разказвач. Отсъства и криминалното напрежение, с което Достоевски изгражда сюжета си, дълбаейки в бездните на човешката душа.

Героите на Георги Райчев са съвсем различни от тези на Достоевски (въпреки, че Райчев се е смятал за българският Достоевски). Те не стигат до идеята за християнско спасение чрез разкаянието, нито до каквито и да било прозрения и пророчества. Раздвоявайки се между полюсни душевни състояния, Райчевите луди преживяват трагично битието си на тежко болни хора и динамично и изненадващо бързо се променят в болестта си за разлика от Разколников, Свидригайлов, Смердяков, Настася Филиповна..., които остават почти едни и същи до края на повествованието. И в най-катастрофичните си описания българският разказвач не може да скрие своето цветущо душевно и физическо здраве на трезвомислещ наблюдател върху безумствата в бита на градските хора.

Нехарактерният за българската художествена проза мистицизъм отсъства и в творбите на днешните млади автори-диаболици. В тях се изобразяват най-често бесовете на комунизма, демоните на обезличаването и престъпността (новелата “Нощна стража” на Алек Попов от книгата му “Другата смърт”, 1992 г.) или болното съзнание на философстващия днешен интелигент, който търси връзката между цялото и частта, между единичното и множественото, страда от хаоса на ежедневието си, бързо се изчерпва и остарява (разказът “Вятърът на старостта” от същата книга на Алек Попов) или полудява като героите на Дончо Цончев (от книгата “Жълтата къща”) или като психопатите на Рашко Сугарев, Красимир Крумов, Красимир Дамянов, Евгений Кузманов, Виктор Пасков и т.н. Днес разказвачите много често описват живота ни като низ от морални и физически терзания, като мръсни, жестоки и отчайващи престъпления, от които лесно се полудява. Комунистическата лудост за изпреварване на времето, за прескачане и задминаване на епохата (в “Нощна стража” на Алек Попов) води до повечето днешни психически разстройства в трудния период на прехода към демокрация.

Там, където в българските диаболични творби се появява свръхестественото, мистичното, след него следват разяснения и тълкувания, които го развенчават като свръхестествено и мистично и почти винаги се налага художественото внушение, че в реалния ни живот се крият загадките и причините на полудяването, на болезнените видения и сънища. И в късите разкази на Евгени Генчев от книгата “Демоничната крива”, както в голямата част от съвременните разкази и повести, се говори за безизходността, за НИЩОТО, до които неизбежно стига героят, който търси същността на злото и мръсното в днешното ни битие. Мрачното въображение на автора ни води до отчаяние, в което изпадат героите от психиатриите и самоубийците.

Нормалната ненормалност на днешния българин лесно преминава в много по-ненормална под вредното въздействие на масовата политизация, на психопатични избухвания у някои политически “лидери” всред масовия политически живот. Криворазбраната демокрация, хаосът  анархията в обърканото ни битие, мизерията, недояждането, сиромашията... всичко това днес провокира нездрави психически реакции у мнозина българи. Затова и в художествената ни проза се увеличава броят на лудите герои.

Когато в България огромни маси хора излязоха на площадите и улиците да демонстрират исканията си, някои чувствителни интелектуалци усетиха, че загубват свободата си и изпаднаха в болезнено униние. Не всеки умее да се слива с масите без да губи индивидуалността си и свободата си, не всеки се чувства щастлив всред хиляди сънародници с пробудено гражданско съзнание.

Безумието започва да става заразителна болест, към която днес се оказват най-податливи политиците, изпаднали в самодоволство, властолюбие и самолюбие. И най-чувствителните, най-духовно развитите личности, които си поставят нравствени свръхзадачи за меркантилното и аморално време, в което живеем. Оказва се, че посткомунизмът в България трае дълго именно като душевно заболяване и като на болест мисленето. Тепърва ще четем произведения за лудостите на нашето интересно време.

Елка КОНСТАНТИНОВА