Етнически другият

В своите творчески селения Йовков, Андрич и Казандзакис рисуват бъдещата панорама на Балканите без граници във вертикалното и хоризонталното пространство. В пространството на материята те приемат “чуждото” като непознато “свое”, а в духовното пространство не изключват възможността “своето” да стане “чуждо”. И виждат света на етническите различия в хармония и единство, без лъжехристосовци и лъжемохамедовци, без бъдещ Юда и нов Пилат. Един свят, който е уморен от многовековната етническа вражда, дочакал спасителната лодка на Ной и взел от човеколюбеца Йовков светото причастие за дух и вяра, за път и болка, за сила и съвест.

В утрото на двадесет и първи век балканските народи разлистват страниците на своя “Барутен буквар”, търсейки азбуката на човечността, която Йовков им завещава. Оцеляването на “свои” и “етнически други” в този проход на мъглите между Изтока и Запада изисква нов език на разбирателството, но и ясното съзнание, “... че грижата за другия е грижа за битието, поделена между идентичността и другостта, в съразмерността на които се сбъдва възможната цялост.” (Владимир Атанасов, “Той – другият – умря”). За Йовков “възможната цялост” е неизбежна съдба на балканските народи, които навестяват различни храмове – едни с кръстове на куполите, други със звездица, трети с минарета, изповядват различни религии, молят се на различни богове, създават свои неприкосновени светове, а земята върху която се раждат е една за всички, както и самите те много си приличат по своята душевност, но не се познават добре. Не се чувстват свои, познати и близки, а различни, чужди и несъвместими, затова често стават играчки в ръцете на сляпата Балканска съдба. Интересуват се от всичко, което става на Запад или отвъд Океана, а залостват здраво комшулуците и тайно надничат в съседния двор, за да търсят разликите, а не приликите помежду си. Здраво оградени дворове, но мрачни и прокълнати, в които всички се раждат еднакви – без име, без лична карта, без омраза в душите, но кървавата памет на историята, отровната храна на лъжепророците, хазартната игра на “великите сили” са тези, които “осъждат на живот” балканските народи и ги потапят в хаоса на Злото. Душата на Йовков броди в Балканската крепост на мрака, като дарява “свои” и “чужди” с утеха: “Бяла лястовичка. Има я.” Надеждата на Андрич е, че “Докато има мрак, ще има и разсъмване”, у Казандзакис тя е “чудото”, а една древна сентенция гласи, че “Надеждата умира последна!”. Йовковата надежда оцелява първа, защото на Балканите не спира марша на злото. Много са и обречените на физическо и духовно осакатяване, чиято вина е, че говорят чужд език, изповядват друга религия, спазват непознати обичаи или са дръзнали да оцелеят, за да запазят своята идентичност.

Диана СЕМОВА